Между живота и смъртта   Тръгваме обратно към сто и тридесет годишната селска църква „Св. Никола”. Белокаменните й зидове светят от високото над цялото село – като свежа момкова сълза, боцната над бабината прашна ракла. Шмугваме се по песъчлива пътечка пред поредната столетна къща, минаваме под асмалък, прострян от нищото към стената й, и отляво над главите ни блесва висока бяла стена с две-три малки прозорчета и прикачена на нея ламаринена камбанария. Пътеката се изкачва стръмно и свършва бързо. Отдясно – две-три от така познатите ни вече прастари дъсчени плевни. Отляво – чисто новата порта на храма. До нея – ниска, тясна, метална вратичка – входът към гробището. Влизаме в двора на църквата. Чуваме оживеният тропот на работещите майстори, но не ги виждаме. В самата сграда ни посреща усмихнат млад мъж, който ни кани спокойно да влезем. И очите ни залепват за иконостаса. Голям храм с огромен иконостас, изпълнил цялата стена с изписани разнобагрени икони. Единственият стенопис - Иисус Христос Вседържител на купола. Снежнобели стени и покривки с дантелени наплетки по важните за богослужбата места. На техния фон силните, ясни цветове на иконите пред нас сияят като райска градина. Излъсканите свещници и изключителната чистота, въпреки ремонта, ни разказват колко важен е храмът за хората тук. Качвам се на втория етаж – в женското отделение. Посрещат ме куп огромни казани за курбани. Отново бели стени, няколко потъмнели икони със свещници пред тях и изрисувани на геометрични фигури в тъмни, силни цветове тавани. Погледнат отгоре, иконостасът е още по-поразителен. Но сноповете светлина, които нахлуват през малките зелени прозорчета, неудържимо ме подмамват. Поглеждам навън – от едната страна на църквата се вижда половината село, сгушено в подножието й. От отсрещната – гробището. Когато излизаме, покрай нас минава работник с дълга дървена греда на рамо – отива да подновява покрива на църквата. Минава на фона на селцето на мъртвите, чийто мраморни домове надничат на етажи иззад оградата. Надписите на паметните плочи са обърнати не към гроба, а наопаки – към пътя, за да може идващият лесно да открие с поглед каквото търси. В селото равно място няма и хората и на оня свят живеят, като на тоя – едни над други по стръмното. Добре подредените ми концепции продължават да се сриват. Къде тук започва смъртта? Къде свършва животът? Какво прави времето с тях? И изобщо съществуват ли?     СЛЕДВА...