ПРИКАЗКА ЗА ЩАСТИЕТО

-         Търся щастието. Знаеш ли къде е? – провикнах се към слънцето.

То се усмихна топло и изведнъж светът засия...

Начумерен облак се запречи пред него и сиянието остана само светъл спомен.

-         Търся щастието. Знаеш ли къде е? – извиках към облака.

Той понечи да прогърми нещо, но внезапен вятър го издуха набързо далече в небитието.

-         Търся щастието. Знаеш ли къде е? – извисих глас и към вятъра. Още преди да довърша, вятърът се бе отвял нанякъде. Ходи го гони.

Наведох омърлушено глава. В кракат ми се кипреше нежно, бяло цвете. “Това е най-красивото нещо, което съм виждала! Колко съм щастлива, че го има!” – помислих си. Разрових внимателно пръстта и отнесох стръкчето у дома.

На следващата сутрин бе повяхнало.

Не се отказвах лесно. Търсих дълго и къде ли не. Търсих в любовта. Търсих в парите. Търсих в приятелите. Търсих в сънищата си. Търсих в децата, в младостта, в мечтите и спомените си, търсих дори в смъртта. За щастие, останах жива.

Не успях да задържа нищо задълго в ръцете си. Рано или късно всичко някак си се изплъзваше измежду пръстите ми.

Накрая, когато вече нямах съвсем нищо, осъзнах. През цялото това време тук е присъствало нещо, което, странно как, съм пропускала. Нещо, което няма как да ме напусне и няма как да ме излъже, ако наистина искам да го чуя. Нещо, което има силата да ми покаже нещата такива, каквито са - стига само да имам смелостта да се гмурна в дълбините му и да му позволя да разкрие най-съкровената си същност. Непресъхващото изворче на истинската радост.

Самата аз.