Просто така :: ПИРИНСКИ ОТВЪДНОСТИ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.09.2013 14:44 - ПИРИНСКИ ОТВЪДНОСТИ - 1

Прочетен: 959 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 12.09.2013 14:52

На майка ми

Първо приближаване - Ей тук ако си опъна палатката, не ме търсете три месеца – стига до слуха ми притаеният възторг в гласа на любимия. Поглеждам към него – личи му как с усилие насочва очите си към шосето. Изригналите върхове на Пирин, между които ловко провира автомобила ни, го мамят като… самодиви. - Ми ако искаш, там имаме нива – вдига ръка нанякъде братовчед ми. – Баща ми е роден на нея. Избухваме в дружен смях – за нас тази история е едновременно мила и странна. Странна, защото звучи някак… древна. А всъщност тук някъде – по стръмнотиите на километри от селото, на някоя мъничка облагородена равнинка за пръв път е поел дъх най-големият ми вуйчо. Същият, който само преди час ни нагости с най-прекрасното домашно сирене на света. Потропвам с крак на задната седалка – пътят ми се вижда дълъг, а нямам търпение да се гмурна в мястото, откъдето е тръгнал родът на майка ми. Баба ми, дядо ми и всичките им деца са родени в село Пирин, а по-късно, като голяма част от местните, са се изселили в по-голямо село. Знам, че дядо ми е бил овчар и е прекарвал голяма част от годината на кошарите в планината. Сгодили го за баба ми „на калпак”, докато го нямало и макар да се знаели кои са, младоженците се запознали едва на сватбата си. А после заедно минали през две войни, през посрещането на единадесет рожби и погребването на четири от тях, през ежедневните битки с недоимъка и радостта да прегръщаш внуци и правнуци… Помня един вечно усмихнат, пълен с шеги мъничък старец с цигаре в уста и една вечно шетаща, прегърбена малка старица с ясни очи под тъмната забрадка. Помня как той се обръщаше към нея с „о-о-о-у”, а ядяха винаги от една паница. И дълбоко в сърцето ми е изографисана тази картина: двамата седят сгърбени на скърцащото им русенско легло до масата и печката, държат се ръка за ръка, вперили очи един в друг, и дълго си говорят неща, които никой друг не може да чуе. И са записани думите им: „Ние не се познавахме на сватбата и 60 години се водим, а вие по три години ходите и три месеца не можете да се доводите.” Вече ги няма, за да ги попитам каква е тайната им. Когато си отидоха, бях твърде твърде малка, за да се сетя за такива въпроси. Те бяха просто „баба и дядо” и бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат всички баби и дядовци по света. Сега пътувам към техния свят, в който не съм стъпвала от дете. Движа се по извивките току под ръба на тази твърда и странно топла планина и тръпна от вълнение какво ще открия. СЛЕДВА...

Нагоре