Щастието

покълва внезапно.

Точно когато

умората и ужасът

са толкова силни,

че не смееш да си ги признаеш.

Когато

си убеден, че

сълзите са начин на живот,

щастието е измислица на глупаците,

не съществува утре

и дори не съществуваш

самият ти.

Когато

не искаш нищо,

не чакаш нищо,

не вярваш в нищо

и нямаш нищо,

освен…

голата си душа.

Точно тогава –

някак изневиделица,

освободено от

предубеждения,

идеи,

привързаности,

от самият теб,

щастието

подава нежно кълнче

и започва бавно

и сигурно

да расте.

Недоверието

не го спира.

Страховете

не го прекършват.

Силата му

е първична и необорима.

Стига

внезапно

да покълне...