Понякога виждам в очите ви искри – зъбните колелца в главите ви свистят до просветване. Мозъците ви се напъват към ръба на възможностите си, за да измислят подходящи начини да научите всичко, без да изглеждате любопитни и без да ви помисля за простаци. А после увисвате в недоумение. От неспособност да решите дали трябва да ме осъдите, или да ме поздравите. Обикновено се случва, докато ви казвам, че наистина съм напуснала мъжа си. Същият, който според вас беше луд по мен, защото винаги ме държеше за ръка и ми подаваше палтото.  Чудя се дали осъзнавате, че ви виждам от първата секунда на случайната ни среща (случайна, разбира се, защото вие също сте наясно, че не сме си чак толкова близки, та да почукате на вратата ми просто така). Когато ме забелязвате отдалече, погледите ви стават като прожектори на сцена – фиксирате главния герой и го следите. Стъпките ви променят траекторията си и щурмуват тротоара ми, за да препречат пътя ми. С приближаването устремът ви омеква. На крачка от мен вече сте памучно мили и искрящо заинтересовани. Как съм? Какво правя? А-а-а-а! А детето на колко ли стана? Момиченце ли беше, или момченце? Чули сте били, че нещо… Ама защо? Какво се случи?  Замервате ме с фрази и се чудите защо всеки път тупват в краката ми. А аз просто не искам да разказвам. Така че на разотиване съм оставила главите ви пълни със същите въпроси, с които се бяхте насочили към мен. Дори когато виждам неудовлетворените ви погледи да си възвръщат ежедневната сивота, това не ме трогва. Защото подробностите, които искате да узнаете, са твърде лични. Толкова лични, че не смея да ги разказвам дори на самата себе си. Подминала съм ви и отново следвам посоката си. Без гняв и без чувство за вина. Оставям тротоара да носи стъпките ми, а мислено продължавам разговора си с вас. Към думи, към които всъщност никога не би тръгнал. Казвам ви да не се обиждате от студенината ми. Не е нещо лично. Приемете, че просто пазя болката си запечатана. Тя така или иначе не е за вас и няма да имате полза от нея, макар че не го знаете. Няма и да го научите. Но го знам аз и това е отговорност. Лична. И… Ех, момиче и момче се целуват насред улицата… Дали сте забелязали колко алчно е щастието? Как иска да расте, да бъде споделяно или раздавано ей така, за нищо? Как нестихващо експлодира и търси още и още пространство, което да превземе и да изпълни с безмерно нарастващата си материя? Щастието е ненаситно и при първа възможност би завоювало целия свят. Но… аз съм специалист по болката. Тя е пълен аскет. Няма нужда от нищо и никого, и най-вече от себе си. Единственото й желанието е да изчезне и затова се свива и свива в плътта си, и търси най-малката възможна дупчица на вселената – точно онази миниатюрна вдлъбнатинка в дънцето на сърцето. Напъхва се старателно в нея и там… имплодира. Можете ли да си представите бомба навътре? Да си въобразите разрушителното всмукване на целия ви свят в една точица вакуум? Ето това е болката. Тежка, грозна и неизличима купчина руини. И в никакъв случай не бих понесла да подаде дори дъха си навън. Не ви се сърдя. Ясно ми е, че нямате към мен нищо лично. Натрупах достатъчно опит и не мога да мисля, че моята тиха, невзрачна имплозийка е разтресла вашия спокоен, отдалечен свят. Знам, че не чоплите в мен, за да ме нараните. И не се чувствам като ваша мишена, дори когато опирате ножа на любопитството си право в изранените ми гърди. Аз просто съм част от нещата около вас, към които проявявате нормален, здрав интерес, макар и по нездрав понякога начин. Всъщност… да ви призная, не можете да ме нараните, дори да искате. Мъчително дълго време дълбах и разрешавах това, което вие уверено ще отсъдите само от две думи и само за две минути. И сега съм толкова убедена в себе си, че ми е поникнала броня и съм непоклатима като центъра на вселената. Сега крача с твърди стъпки право към щастието. Трак, трак, трак… Тротоарът ме е довел при две протегнати детски ръчички. Вече съм ви забравила. За да забравя и руините. Нищо лично. ------ И все пак понякога, само понякога, виждам пламъчета от обич. И подкрепа. И сълзи, пълзящи по вашите скули, вместо по моите. Не сте много, любящи очи, но ви има. И упоритостта ви да откриете моята болка, която все пак прогаря дъното на погледа ми, и да я допуснете доброволно до собствените си сърца, въпреки моите усилия да не ви го позволявам… това вече приемам лично. Много лично.

Занемях... Прочетох го на един дъх... Поздрав! :|

Благодаря :) Дано е имало смисъл да ти причинявам такъв потрес ;)))

Щастието наистина е алчно. Когато си щастлив, искаш да споделиш с всички. А с болката е различно. И добре че ги има любящите очи!
Поздравления!

които движат света, Хел. Другото всъщност се оказва маловажно ;)
Поздрави!