Какво се случи – така и не разбираше.
В главата му прескачаха картини.
Студена вечер в задимено заведение. „Ха-ха-ха-ха...”, „още едно от същото искам”, „и тая, пич, ми вика...”
Очи. Само очи. Беше красива, но „видя” само очите.
Сигурно е откачил.
Месеци наред се опитваше да си спомни как се бе озовал до нея.
Най-нежните устни, които беше целувал. Пърхащи, сякаш готови да отлетят и все пак отдадени. Влудяващи.
Ухание на ванилия и цветя.
И пак очи. Зелени, впити хипнотично в неговите. А понякога – бягащи, вдълбани в някакво мрачно другаде.
Знаеше, че е Тя, от втората секунда. Всеки изминал миг го доказваше отново и отново.
„Все още не съм влюбен, ако ще ме гониш, направи го сега.” (Не съм ли?! Друг път.)
„Не мога да те изгоня... не знам дали искам да останеш... просто ме прегърни...”
Прегръщаше я. С цялата нежност, която имаше.
Ванилия и цветя.
Страхът й се блъскаше в него със сила, понякога с гняв, понякога с тревога, но той знаеше какво да направи.
И го правеше.
Тих, галещ смях във врата му.
„Обичам те.”
„Страх ме е, мили... все още... понякога...”
„Нищо, миличка, тук съм, само ни дай малко време, ще видиш, че няма от какво да се боиш...”
Дъхът й в трапчинката на ключицата му. С часове.
Притихваше в обятията му цялата, с всеки нюанс на очите си, с всяка сянка на чувствата си.
Веднъж заспа в скута му. И той не смееше да диша. Знаеше какво значи това.
Щастие.
И после...
„Не ме търси повече, моля те.”
Без обяснения.
Късно беше просто да я пусне.
Как, по дяволите, да я спре?!
Опита да издържи. Не успя.
Обади се.
Не можеше да се сети къде е сбъркал.
Сбъркал ли е?
Тя все пак вдигна телефона. Не, нямало за какво да говорят. Не бил виновен. Просто така било по-добре.
„Не ме търси повече, моля те... Така е по-добре...”
Някакъв трясък. Парченца от телефона му по цялата стая.
Какво се случва с нея, какво?!
...
Тя лежеше, свита на кълбо. И пак не можеше да избяга от празнотата.
Празнотата беше навсякъде. Беше тиха и спокойна. И... тежеше.
„Така е по-добре, така е по-добре...”
Е ли?
Устните му в косите й. Най-нежната ласка, която някога е получавала. Щеше да я сънува години наред, знаеше.
Нищо. Така е по-добре, така е по-добре, така е...
...
Страхът самодоволно хихикаше в ъгъла на леглото й.  
Трескави очи в празни стаи бяха любимата му гледка.

Хубава текст, с... със страхлив финал... Никой да не го среща:)

Ама е много упорит, проклетникът ;)