Постинг
27.01.2013 19:18 -
И дърветата някога плачат
А си мислех, че зимната нощ е безкрайна. Бях забравил къде съм, защо съм, какво… Бях на път да изгубя великата тайна, издълбана в недрата на всяко дърво. Този студ, който дълго живеца ми гриза. И загинаха първо листата-мечти. Мрачината видя ме без цветната риза, и уви се по мене – любовно почти. После… свикнах. Със всичко в живота се свиква. Бях замрял, заскрежен до последния връх. И когато почувствах как слънцето бликва, просто смаяно гледах – неповярвал, без дъх… Е, проплаках. И дърветата някога плачат. Ронех скрежни сълзи – бях щастлив, топъл, жив, размечтан… Пешеходците, както тихо под мене си крачат, без да знаят защо - мигом вдигаха взор, от усмивка огрян.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
