Взрив.   Всеки нов ден започва с взрив.   След най-тъмното на нощта, в което светлината събира сили, след призрачната виделина на началото на битката, денят победно се взривява във времето.   Кратко мигване с отвикнали очи, леко учудване от внезапния развой на събитията – и всичко си идва на мястото.   Зверовете, които живеят зад леглото ми, се изпаряват някак странно и не оставят след себе си и следа.   Призракът, излязъл в тъмното от гардероба, се превръща в защипан край на маминия шал. А чудовището, драскало по стъклата цяла нощ, подава сочни череши със зелените си клони.   ... колко отдавна не съм се чувствала така.   И шалът, и черешата от край време са изгубили магичните си сили и никога повече няма да се превърнат в нещо друго. Зверовете тихо напуснаха убежището си до постелята ми. Завинаги.   Но там някъде в дъното на душата ми се населиха други...   Следя мълчаливо и неподвижно как светлината се вкопчва в мрака. И напрегнато чакам.   Битката започна.   Време е за новия взрив.