Случва се
дъждът да онемее...

Тогава
тишината в осъзнаването ми
бавно поема дълбока глътка въздух.
Оная, първата глътка...
После ревът й отеква гръмко
някъде дълбоко 
в ума ми.

И го събужда.

Не, светът далеч не е различен.
Небето е наистина тъй мрачно,
а пороят все така струи
по бездомните ми кичури.

Но дъждовният сън,
че всяко сега е вечност,
е мъртъв.

Няма начало без край.
Няма.

или: как ще има край, ако не е било началото?

дъжд... какво беше това...

Мани тоя дъжд, стига толкова дъждове. Айде на Малдивите ;)))

започва да ръми
все по-слабо
и все по-тихо,
докато спре
хептен онемял.
И точно тогава
идва Джон Кери
за да танцува
под дъжда!

се чуват вълшебните токчета
на ритъма на живота
в една невъзможна песен -
че дори дъждът е прекрасен...
Когато дъждът онемява,
чакам Джийн Кели,
защото това
е краят ;))

е едно ново начало или поне съдържа го в себе си.

А дъждът
е прекрасен,
когато е ясен
и нивга опасен,
ако е ясен. ;))

Опасен,
ужасен,
прекрасен -
все тая.
Дъждът гръмогласен
вече е ясен -
видя му се края ;)