Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2014 11:53 - Прераждане
Автор: ronya Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1722 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 20.05.2014 12:12




Отново ще пътуваме. След дългия, уморителен петък, сме вдигнали глави в ранната съботна утрин, обули сме туристическите обувки, нарамили сме раниците и вече сме на сборния пункт. Нямам търпение да избягам от града. Искам поне за ден да забравя безсмисленото бърборене на телевизора, безспирния шум на автомобилния трафик, купищата сгради, препречващи изумяващата зеленина на пролетта. Искам да накарам закърнелите си от седене в офиса крака да си припомнят за какво всъщност са създадени, а дробовете си – какво е да дишаш истински. Искам да се гмурна в непланираната горска хубавотия и да попивам от безграничната фантазия на самовъзраждащия се живот. И да се върна към извора на съществуването ми, затрупан в най-дълбокото ми. Поне за ден. Това си мисля, докато пием дълго кафе и се изчакваме – събуждането се оказва трудно след дългите до зазоряване градски вечери, пълни с интернет сърфиране, телевизия или клубове с хипнотизираща музика и изкуствено осветление. Наблюдавам как от всички посоки прииждат възрастни хора – оказва се, че нашето място днес е сборен пункт и за пенсионерски хор за народно пеене, който отива на концерт в далечен град. Нашите градски баби и дядовци, които пътуват с автобуси, за да си купят домати и мляко от най-евтиния хипермаркет, и по цели дни гледат сериали. Едни от малкото тук, които наистина познават тайната на грижата за живота, на раждането на доматите, на отглеждането на крава… А днес са преметнали през ръка старомодни носии. Дори за тях животът близко до земята е вече просто стара дреха, която обличат само в спомените си.  В крайна сметка се събираме, натоварваме се по автомобилите и потегляме. През шумния град, разбитите пътища и прашните полски села, които все повече заприличват на градски квартали. Но малко по малко, с навлизането ни във вътрешността на Родопите, пейзажите започват да се променят. И някъде след Комунига, където се отбиваме към язовир „Кърджали”, ненадейните гледки зад завоите се превръщат в правило.   Асфалтът става гладък, макар пустият път да се стеснява до минимум. Селцата, които изскачат пред очите ни, се превръщат в купчинки сгушени една в друга каменни къщурки. От нито едно от тях не се вижда съседното и всяко е като единственото на света сред дивотията на планината. Повечето са пълни с порутващи се покриви, буренясали дворчета, празни прозорци… Мисля, че знам защо – градските ми очи не виждат нито едно удобство за живеене. Но тук-там срещаме хора: спретнати, малки мъже с лица като земя и очи като небе, забрадени жени в широки дрехи, които изглеждат странно извън домакинствата си, дори деца – не лъскавки градски тийнейджъри, а от онези, в чиито погледи има само ливади за тичане, дървета за катерене и кучета за приятели. Често спираме да изчакаме някое малко стадо овце и кози да пресече тесния път, насочвано от голямо, рунтаво псе. Понякога се озоваваме зад групичка кафеникави крави, безцеремонно провлачващи копита по асфалта. И всичко това – върху фината постеля на извадена от сънищата планина… Гористите върхари са отстъпили място на меки хълмове, които завземат хоризонта във всички посоки. Дългият, дъждовен май ги е покрил с кадифена, нежно зелена трева и ги е напръскал с туфи ярки цветя. По ливадите стърчат живи до болка дървета – красиви и пременени като за на най-скъпи гости. Една стара каменна къща, щръкнала самотна на върха на близкия хълм, ми разказва за смел древен мъж, прекрачил човешкото стадо и решил да живее според собствените си правила и желания. Възхищавам му се – веднъж открил най-красивото място за мечтаното огнище, не са го спрели нито чуждите идеи, нито стръмната пътека, по която първо е носил камък по камък, а после се е изкачвал и слизал всеки божи ден от остатъка от живота си. Чувствам се като в чист, изящен дом, който гостоприемен домакин е подредил така, че да го чувствам свой. Гърдите ми се пълнят до изнемога с удивление и не мога да се отърва от желанието да се уверя, че всичко е истинско, да докосна с пръсти всяка частица от пейзажа – мащерката, едва доловимо подала ароматни цветчета изпод тревите; нагиздената в бяло черешата, очакваща сватбата си със слънцето; ливадата, по-мека от роклята на мама; небето с облаците, пухкави като детско одеалце… Завоите се спускат в ниското между билата и се заизвиват покрай речното корито – отляво ни подпира планината, а отдясно ни съпровожда планинската вода. Очите ми вече са се окръглили до краен предел, за да попият всичко, и пак не могат да се наситят. Вкостенелите ми с годините представи биват постоянно взривявани и все по-често се налага да ахвам като малко дете. Натъкваме на бетонни гаражи, построени в пустошта до пътя. По-нататък в миниатюрна естествена равнинка са паркирани автомобили. Край пустия път ни изчаква да отминем момченце с опалено от слънцето лице и намачкани от тичане дрешки. На отсрещния бряг, върху тясна ивица ливади по продължението на реката, се кипри малкото Ненково с трийсетина къщи и огромно, искрящо в розово училище. Разчертаните парчета земя около селото са грижливо изорани, а един мъж с ритмични движения коси сено. Докато се чудя какво е накарало тези хора да оставят колите си на пътя, виждам отговора: между ниските дървета отдясно за миг се мярва дълъг, пешеходен мост – единственият път към селото. По нататък, между пустите докъдето поглед стига върхари, редицата нивици продължава. Няколко души сеят, приведени над пръстта. Минаваме край древно каменно мостче, което свързва онзи бряг на попресъхналата река със… сухата отсрещна част на дъното й. По-надолу тънката ивица вода внезапно се разширява до краен предел и след тази видима граница пътуваме по дължината на язовира. И най-после – табелата. „Пещера Утробата”. Оставяме автомобилите и се вмъкваме в почти невидима между дърветата пътечка. Минаваме край хилядолетно каменно светилище на Великата богиня-Майка. От табелата до нея научаваме, че ни предстои „Пътят на изпитанието”. Той ще ни отведе до Утробата, докосвана всяка пролет от Единствения слънчев лъч, която вечно преражда вечния тракийски цар на мира и щастието. Нямам идея нито къде точно отивам, нито колко ще вървя. Всъщност и не ме интересува. Заета съм да пълня всяко атомче от себе си с невъзможна красота. Очите ми следват леко стръмната, тясна пътека, но за мен „изпитанието” е свързано предимно с ново „ах!” при всяко вдигане на погледа ми. Язовирът синее в ниското – като нарочно излята вода в шепата на планината. По асфалта край него се гонят овце. Хоризонтът е нагънат от купища меки върхове в нежно зелено. Небето е непрестанно променяща се картина от слънчеви лъчи, пухкави памучни късчета и дъждоносни, тъмносиви грамади. След около час първите нежни капки ни подгонват към каменна беседка, построена на ръба на ската. Радвам се, че има причина да спрем. Имам време да постоя и несмущавано да попия всяка частичка живот. Иска ми се да гребна планината в дланите си и дълго да я галя – ей така, от внезапно избликнала любов и благодарност. Но мога само да пусна душата си да се гмурка между върховете и ливадите, водата и синевата, създадени с непостижимо за ума ми ювелирно майсторство. И да се опитва да се слее с тях. Ръменето скоро спира и изскачаме навън. Оказва се, че сме на минутка от пещерата. И тъкмо когато сме се докопали до дървена стълбичка в подножието й и сме се пъхнали в тесния й процеп, навън се развихря порой. Не зная дали Утробата е пещера – всъщност е едва двайсетинаметров скален процеп. Но със сигурност е анатомично копие на женска утроба, в която стоим плътно един до друг, приютени от стихията. Виждаме как струите вода се леят в ниското под нас, но ние сме сухи, заедно сме и сме стигнали до целта си. Изучаваме набързо всеки детайл наоколо с опитни и жадни очи. След няколко минути скитническите ни души започват да роптаят. Но дъждът не спира… Сетивата ми, препълнени с екстаз, по принуда остават без занимание в малкото местенце с малкото парченце дъждовен пейзаж отпред. И все по-осезаемо избуява убедеността, че не съм създадена за тесни и душни пространства. Че макар и уютен, малкият ми апартамент не ми е достатъчен. Че удобният заради навика път между дома и офиса не е единственият, по който искам да вървя. Че съм свят – не толкова огромен като този отвън, не с толкова въображение, а малък и скромен… но за моя изненада също пълен с чудеса и хора. Започвам да подозирам, че някога, когато съм била в истинската майчина утроба, съм владеела всички вълшебства. Не помня кога и как съм ги изпокрила, кога и как съм се отказала да опитвам магическите формули за случването им. Но малко по малко се надига усещането, че не са изгубени завинаги и всъщност и аз мога да творя. Че в най-дълбокото в себе си умея магията на живота, на радостта, на красотата – тази, същата, в която има и буря, и слънце, и път, и дом, и възвишения, и низини, и остри скали, и меки пролетни ливади. Това прозрение просветлява очите ми… И виждам, че пороят е спрял. Достатъчно стояхме, време е да напуснем Утробата. Не ми се тръгва – искам още да стоя в уютното местенце, което ми осигури спокойствието и дълбочината на познанието. Но планината проблясва, окъпана от дъжда. Небето след облаците просиява в най-ясното синьо. Пречистена съм от допира със същността ми. И вече зная защо Утробата побра и приюти всички ни и защо сега ще ни натири отново заедно. Преродена съм – отново, като древния тракийски цар. И отново съм убедена като малко дете колко важни и постижими са мирът и щастието. Сега трябва сама да си припомням ежедневно, че това дете още съществува. Трябва да го освобождавам от удобните старчески закостенелости и да го оставя да ме научи отново да сричам забравените букви на необременените магически заклинания.   Но познанието е безсмислено, ако е за един. И трябва да продължа по новия си стар път, редом с хората, за да опитвам да сбъдвам щастието. Заради тях.



 



Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martito - Какво да кажа. . . . прекрасно! ...
22.05.2014 08:53
Какво да кажа.... прекрасно!
Прероди и мен...
цитирай
2. ronya - Не казвай нищо,
22.05.2014 17:52
а отиди там. Това моето няма да ти държи толкова влага ;)
Целувки, Марти :*
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ronya
Категория: Лични дневници
Прочетен: 496987
Постинги: 151
Коментари: 939
Гласове: 4396
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031