Просто така :: На ръба на света

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.12.2013 11:36 - На ръба на света

Прочетен: 1952 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 20.12.2013 11:37

Светът свършва на една малка полянка на билото на родопския скат. Измушили сме се между последните дървета, изпънати на пост. Пресекли сме границата. И пристъпваме в… произведение на изкуството, побрано на един хвърлей място. Блещукаща и мека чистота – няколко пръста пресен сняг, е покрила равното пространство пред нозете ни и е кацнала плахо по върховете на околните борове. Малка хижа с побелял покрив е втренчила в нас любопитните си прозорчета. Кестеняв жребец пристъпва от крак на крак с красиво изпъната шия. Отсреща полянката свършва в стръмното, а току под ръбчето й съвсем до края на света са се разстелили пухкави валма мъгла. Последното късче свят е като крайчето на дреха, която истинска майсторица е издокарала в изящно загатнати шарки и е поръбила с бял, мек ширит. Небето – омагьосано, е разцъфнало в най-нежното си синьо и се е навело с трепет да подхване красотата, та да не се изсипе в нищото… Спираме да порадваме очите си минута-две, а после се отправяме с хрупкащи стъпки към хижата – да се отървем от тежките раници и да изскочим отново навън. Ето ме – с чаша горещ чай, разнасящ горското си ухание под носа ми. Слънцето е залепнало плътно в гърба ми и се отърквам в топлата му ласка като коте. Капчуците закачливо ръсят ледена свежест по косите ми или се сипят с туптене току в краката ми. Снежинките по земята проблясват при всяко мое помръдване – почти неуловимо, сякаш пращат тайни телеграми до небето. Мъглата неволно открива две-три борчета от някой невидим хълм в ниското и бързо ги връща в ревнивата си прегръдката. От някъде зад хижата се промъкват тъпи удари от брадва и картината започва да пулсира в техния насечен, неравномерен ритъм. Бавен, жив пулс… Това със сигурност е ръба на света. В центъра му няма толкова простор. Центърът е пренаселен и забързан, пренавит и хищен за всеки миг, мисъл и чувство. А тук времето забавя своя ход – сигурно защото не иска да си тръгва. Дребните, слабоумно щъкащи понятия просто се изсипват по инерция в урвата. Истински важните чувства, погледнали края в очите, изведнъж си спомнят колко големи са всъщност и си връщат цялото опразнено пространство, и изпълват провлачените секунди до последния миг. И човек пораства голям. Важно голям и истински. Оставам навън дълго – докато и последната излишност в главата ми не пропадне в нищото и всичките ми скъпоценности не се разраснат до безкрая. А когато и сетният слънчев лъч спира да гъделичка тила ми, влизам в трапезарията. Гмурвам се във веселите гласове, хаотичното движение и сърдечния смях на порасналите ми приятели. Живея в силната им музика, щурите им танци и огромните им усмивки. Обичам да съм с тях. С такива хора не е трудно да съм себе си. Не е странно да им покажа, че се чувствам неспасяемо добра и безпричинно радостна. Защото и те са същите – както всички, които са усещали магията на края. И я търсят отново и отново, и я живеят и пазят, колкото дълго успяват. На сутринта съм сигурна, че Родопа цяла нощ ни е наблюдавала през просветналия в студения мрак прозорец и че новото ярко слънце е нейният подарък за нас. И си мисля – не, Родопа не е планина. Тя е магьосница. От онези, неописуемите, дето всеки път са други. Дето могат да бъдат нежни горски феи или да яхат метла с див крясък, могат да постелят меко легло или да вледенят, могат да поднесат жива вода или да убият. Такава магьосница е и затова живее тук – на края на света, далече от човешките погледи. Понеже повечето хора не умеят да приемат разноликостта на живота. Просто защото никога не са го поглеждали в очите от ръба на света.

Нагоре