„Je veux de l’amour, de la joie, de la bonne humeur
Ce n’est pas votre argent qui fera mon bonheur
Moi je veux crever la main sur le coeur
Allons ensemble, dйcouvrir ma libertй
Oubliez donc tous vos clichйs
Bienvenue dans ma rйalitй!” /Zaz, “Je veux”/   Седя върху постелка на малката лятна поляна. Не виждам ясно дърветата, нито тревата, нито дори лицата на обичаните хора, опрели колене и рамене в моите. Малките групички приятели, настанили се по околните одеяла, са просто неясни контури. Нощ е и челникът, окачен на някакъв клон, не успява да се пребори с нея. Едва чувам какво говорят до мен. Изобщо не разбирам репликите и подмятанията на по-далечните силуетите. Градските ни дневни гласове тук звучат непривично – без ехо, без странични шумове, някак обезсилени, като изкрещени през ръба на нищото. Нощ е и гласовете ни, свикнали да умножават силите си по близки стени, не успяват да се преборят с нея. Всепоглъщаща планинска нощ е. Тя успява да смели и разтвори в себе си целия свят с всичките му материални проявления. Освен… смеха. Смехът избухва на талази оттук или оттам, извива се в кръга между дърветата и изригва към звездното небе. Заразен е и кара всички да се усмихнат, дори да не са чули шегата. Пристрастяващ е и се влива в клетките ни и искаме още и още, и още – безкрайно. Когато не го намираме отвън – искаме да го създадем. Когато успеем да го създадем – искаме да го подарим. Когато сме го подарили, смехът мигновено се умножава, самовзривява се отново и отново се разпръсква навсякъде, и този кръговрат на радостта е силен и вечен като кръговрата на живота. Всепоглъщаща августовска планинска нощ е. В която има само тъмнина, смях и звезди. Звездите – заради тях сме тук всъщност. Ловци сме на звезди. Вперили сме очи нагоре и чакаме потокът на Персеидите да пресече точно нашето късче черно небе, за да уловим с поглед бляскавите небесни огньове за опашките. Трябва бързичко да им прошепнем желанията си, за да можем да ги опитомим и когато ги оставим обратно в пространството, да издирят и доведат нашето щастие. Затова търпим мрака. Той е задължително условие за добър улов. Затова се примиряваме и с недочуването. Затова е и радостния смях – той е неизменна част от майсторията на звездолова. Защото, ако не пожелаеш нещо с радост, дали си струва изобщо да го искаш? Огласяме гората с „А-а-а-а, ето!“, „Видяхте ли я?“, „Тази беше…!”, „Е-е-е, пропуснах я!” А между възгласите примамваме следващата звезда с нови ударни вълни дружен смях – от поредното незлобливо подмятане по нечий адрес или просто така. „Пожелавам си утре вратата на офиса да не се отключи, за да не отида на работа!” „Пожелавам си…” „Ти какво си пожелаваш?” „Много са, какво да си пожелая още? Свърши ми списъка!” „Свършиха ли ни списъците с желания?”, мисля си. Не зная кой какво е поискал, но колко истински желания може да има човек всъщност? Дали са достатъчно, за да натовариш с тях всяка паднала звезда, когато си ловец в окото на звездопада? Вглеждам се в себе си и осъзнавам, че дори нямам желания. Пълно ми е и ми е равно. Тъмнината е осезаемо населена с купища приятели, тишината – със смях, любимите ми същества са усмихнати и радостни, а по небето блещукат искрици щастие и то щедро ни замерва с тях – една по една, но достатъчни за всички. Какво повече може да иска човек в такива моменти? Времето в часовниците ни продължава да тече, но не и времето в мен. Отпускам ума си в безкрайността на мига и се гмурвам в дълбочината на безграничното блаженство. Усмихвам се просто така, дишам просто така, радвам се и обичам просто така и просто така го казвам, за да го подаря. Трябва да ви призная нещо. Аз съм истински ловец на звезди. И това не е първият ми лов. Някога, много отдавна, пожелах на първата си падаща звезда да живея щастието постоянно. Хванах я с такъв интуитивен майсторлък и поисках толкова силно, че тя издълба в мен с нажежената си опашка своята космическа тайна. На белега пише: „Щастието не е в далечните звезди, не е дори в пожеланията. Щастието живее единствено в умовете на хората и е там постоянно. Носите очила, оцветени от какви ли не ненужни емоции и желания. И си ги обичате! Но когато ги свалите, ще се научите да го виждате.” Аз съм истински ловец на звезди. Ловя ги често и ме бива. Защото са ми нужни. За да осветят отново белега.

И поучително.
Поздравления!

Не знам дали е поучително и не съм искала да поучавам. Просто да споделя и подаря една хубавотия, пък всеки да си вземе, каквото си хареса :)
Поздрави, Дидо :)

Пожелавам - вратите на 10 банки да се отключат за добро утро и ти да влезеш в една от тях и после да си купиш розов сладолед на излизане вратата на розова кола да се отключи и да отидеш с нея в село Розово и да ти подарят Роза!

Пожеланието се сбъдва когато видиш падаща розова звезда :)

отивам да я дебна тая, розовата :)
А ти бягай за синичка, че тогава да видиш кво те очаква ;)