Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.05.2013 12:34 - До Лястовичия вир и обратно към себе си
Автор: ronya Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2178 Коментари: 4 Гласове:
7

Последна промяна: 22.05.2013 22:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 


Не съм се замисляла, че зимата може да е толкова хищна.
  Но признавам – този път почти успя да изпие живеца ми. След няколкото месеца греене между печката вкъщи и климатика в офиса осъзнавам, че нещо в мен уморено се бунтува пред предстоящия пролетен мини планински преход до Лястовичия вир. Добре, че не съм от най-кротките. Стискам зъби, стягаме раниците и тръгваме. Първа спирка – горичка от вековни чинари. Повечето – на пет столетия, а най-възрастният – на осем. Заглеждам се в корите им – попукани, обелени, носещи белезите на години, чийто брой човешкият ми ум не може дори да си представи. Личи си колко клони са изгубили, колко нови филизи са напъпили на невероятни места, колко пъти се е променял стволът им. Но дори онзи гигант, който е пресрещнал небесен гръм с голи гърди, вече е заличил всяка следа от болката и обезобразяването си и нежно отпуска по лекия вятър новите си вейки. Сигурно е невъзможно да преживееш времето, без да се промениш, мисля си. И сега е красив, но какво точно се крие зад тихото му достолепие? Разглеждам го отново. Жив е. И е чинар. Дали само дърветата успяват да преминават през годините и образите си, без да изгубят същността си – продължава тихото гласче в ума ми, докато се движим към малко селско параклисче с аязмо. Направено без блясък, изрисувано от не особено опитен, но пълен с желание художник – спретнат, простичък храм с простички поизтъркани стенописи, носещ в недрата си непресъхващ извор на живот. Доживял и досега. Но все пак не толкова стар и препатил, колкото следващият, в който се отбиваме. Храм на около двеста години. Струва ми се, че прекрасните старовремски зидани огради не позволяват на времето да прекрачи прага. Престара желязна порта, през която наднича магическа мрачевина. От пръв поглед разбирам защо – стените, таванът и иконостасът са почернени. Пожар се е опитал да изпепели святото място. По зидовете прозират само неясни черно-сивкави очертания на предишните образи, а боята на иконите по иконостаса е напукана и потъмняла. Но все още се вижда как по тях са заличени старите гръцки надписи, за да бъдат заменени с разбираеми български букви. Личи и как са поправяни щетите от огъня – където е било по възможностите на хората. И въпреки всички белези и промени, нищо не пречи да се разпознаят прекрасно изрисуваните лица на светците и грижата на някоя днешна ръка, която с непретенциозна простота и топлина продължава да нарежда и поддържа живота на храма. Храм, който е успял да оцелее, мисля си, защото не е било важно как изглежда, а какво носи. Пътят ни продължава през гората. Същата гора, през която вървяхме преди година. А ако не бяха скалите, чието време тече с космическа (без)скорост, едва ли щях да я позная. Нови цветя. Нови филизи. Уж старата папратова поляна, а с нова височина и ширина. Дори реката е различна – улеите й са по-тесни, бродовете й са по-проходими, вирчетата й са по-прозрачни, дори песента й е друга – не по-лоша или добра, а просто друга. Само камъните по брега стоят непроменени на стража, сякаш за да пазят живота на миналото и да го предават на бъдещето. И тайничко започвам да подозирам, че за тях формата на бъдещето е без значение. След кратко, но стръмно слизане се озоваваме пред целта – Лястовичия вир. Малък водопад, който изсипва водите си в оградено със стръмни скали вирче. Около него се кипрят малки дървета и растения с огромни листа и летят сини пеперуди. Пръските подскачат по гладкостта на басейнчето и просветват като магически искри. Осъзнавам, че сме затаили дъх и дълги минути само тук-там някой прошепва: „Прекрасно е!”   И… магията проработва. Скоро се смеем и заиграваме с огромните листа, за които откриваме безброй приложения. Усещам как нещо в мен се променя – сякаш водните искри влетяват в очите ми, сините пеперуди запърхват под лъжичката ми, а прастарата песен на реката се влива в ума ми. И се чудя дали това може да бъде причината светът изведнъж да засияе и затрепти. Но се чувствам жива, много жива. Чак… вечно жива. Откривам в себе си нещо – забравено ли, невидяно ли. Като лястовица, долетяла отново у дома и осъзнала, че какъвто и да е домът след дългата зима, в каквато и да се е превърнала самата тя – всъщност е без значение. Защото формата не променя същността. И животът не умира. Стига да иска.    












Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. skribezium - Прекрасно е! Прекрасно съзер...
22.05.2013 18:20
Прекрасно е!
Прекрасно съзерцание: стария чинар и параклис, сините пеперуди, лястовици...
Поздрави!
цитирай
2. ronya - благодаря :)
22.05.2013 22:02
Радвам се, че моят пътепис е станал твой път - поне за малко :)
цитирай
3. martiniki - хубаво, близко, зелено и жизнелюбиво
30.05.2013 09:50
вечно жива..все едно е нямало "преди" и няма да има "след"... и аз се чувствам така като се разтворя някъде сред слънцето, вятъра и зеленото
цитирай
4. ronya - хихи
31.05.2013 09:29
знам си аз, че си от мойта кръвна група ;)
В края на деня се чувствах, сякаш съм излязла от града преди седмица поне :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ronya
Категория: Лични дневници
Прочетен: 304203
Постинги: 151
Коментари: 939
Гласове: 4386
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031