Аз… не съм фен на политиката. Вероятно защото не съм фен на българските политици. Обикновено са ми нужни не повече от три минути техни изказвания, за да се напълни главата ми с тъга, комбинирана с не особено лицеприятни мисли и изрази. В повечето случаи те са в резултат на недоумението ми защо се опитват да ми пробутват евтини трикове и да ме третират като слабоумна. Дори на децата в детската градина се прилагат по-интелигентни методи на манипулация. Тези дни, ща не ща, политическото пространство нахлу през старателно поставените ми лични защитни граници. Съпротивлявах се, исках да не обръщам внимание, но въпреки всичко за някакви кратки, разпръснати във времето минутки видях какво ли не и чух още повече. Беше ми особено приятно да чуя зверската загриженост на бясно опитващите се да се намушат между, зад и най-вече пред редиците на обикновените хора малки, но необикновени партии. После да видя някаква странна смесица от безсмислена агресия, предизвикана от още по-безсмислен страх – от всички страни на барикадите. Министърът в или извън оставка дори не ми се коментира, но последното ми удоволствие беше доставено лично от Бойко Борисов, който, напук на всички страхливци в България, събра цялата си смелост и мъжки реши да се откаже от властта.  И от отговорността. И от шанса да направи нещо смислено и да спечели истински дивиденти от истински правилни постъпки, вместо от хитри „морални“ ходове, с които да спаси собствените си банкови сметки. Не ме учуди. Но въпреки това ме натъжи. Не неговото поведение – никога не съм очаквала отгоре да валят чудеса. А фактът, че години наред безумието и егоизмът приемат различни лица, но не се променят. И не си отиват. И не виждам алтернатива. Винаги са ме обвинявали, че съм песимист и че не вярвам в собствената си сила като част от „народа“. Винаги съм се опитвала да обясня, че нашите политици не са нещо различно от „народа“, а са чеда на същия този народ, поради което естествено носят целия му манталитет. И съм се опитвала да обясня, че ако се грижа отговорно за моето дворче и помагам отговорно на съседа си за неговото, и ако и съседът ми прави същото, и ако и неговият прави същото – нещата ще се наредят от само себе си. Е… или не съм права, или съм твърде сложна. Покрай големите новини за „големите“ на деня днес попадам и на статии в смисъла на „защо не сме толкова добре, колкото скандинавците“, „защо не можем като исландците“…  Да обяснявам ли? Ми… защото не сме тях. Защото сме безотговорни като цяло. Защото имаме навика да не берем грижа за неща, които не влизат пряко в дома ни. Защото, както казваше мой преподавател - когато влизаме вкъщи, се събуваме, а после изхвърляме боклука през прозореца. И когато вече стане толкова зле, че боклукът почне да прелива от улицата през прозорците ни, се сещаме да ни кипне и да се борим. Но… не срещу себе си, а срещу боклуците, които ние сме изхвърлили и които някой е „длъжен“ да събере. Не срещу причините, а срещу последиците. Това за мен е като да даваме болкоуспокоителни при рак. При убийствено упорит рак, в напреднал стадий и с неконтролируемо разрастване. Учудих се обаче, че онези невъзпитани думи и мисли, които съм свикнала да ме навестяват в подобни ситуации, днес ги няма. Подозирам, че тъгата ми просто е пораснала неимоверно и ги е задушила.



 

Колко вярно си предала нещата. И колко тъжно е всичко.
Аз все пак , съм мъъъничко по - оптимистка. Нали казват - " Преди да се оправи, трябва да стане най - зле .. " Е, то вече няма накъде......

винаги има. Има и нагоре, има и надолу. Въпросът е да знаеш накъде искаш да вървиш. И вероятно най-важното е да не мислиш само за себе си. Можем ли го? А "те" могат ли го?

а съм такъв непримирим оптимист

не знам какво да ти кажа. Чувствам се безполезна като миниатюрна точица в огромна картина.