Добре завит е светът. Снегът го покрива тихичко и гальовно го унася.    Беззвучният му приспивен напев е упойващ и… непобедим.    Защото нежната непорочност на току-що навалелия сняг изглежда мека, но снегът не е плаха девица, крехка в снагата и поривите си. По-скоро е чиста душа в тялото на приказен юнак – от онези, които не се перчат с магическата си извънмерна сила, а кротко изчакват змея и го погубват с едно движение на меча си. В името на доброто.
   Снегът не търпи нечистотия. И глупаци. И не позволява грубости.    Дори шумотевицата на деня пристъпва на пръсти, едва-едва. Ухажва деликатно ухото, вместо да се намества нагло в съзнанието. Дали се страхува да не бъде погубена, или просто не смее да развали магията…    Магията, която пленява и мен.    Очите ми се губят в преспите, а сърцето ми – в светлата чистота, която наелектризира въздуха. Сетивата ми потъват в тишината и отказват да реагират на напрегнатата врява в главата ми.
   Въздъхвам. Безшумно.
   Искам да съм сняг. Искам да съм чиста, тиха и силна.    А съм просто малка, крехка, незначителна снежинка.

ама теб те дърпат с шейната, нали...
а ние още требе да се пънем :)))
снежинке :)

Ма не е от напъване бе, не е... Някъв късмет ли ще да е, кво ли ;)))
пп. И не се дръж глупаво със снега, ей! Няма прошка, юнакът му неден ;))