-  Мамо, какво му е на Мишо?          - Болен е, миличка, не може да ходи, трудно му е даже да седи...          - А как е станало това? Да не е било катастрофа?         - Не, пиле, разболял се е от лоша болест като малко бебе – бил е на седем месеца.          -  И сега защо му събират парички?        - Защото може да се лекува и ако стане, вероятно някой ден и той ще тича като теб.          -  Искам да му дам от мойте парички, за да се излекува. Може ли?          - Добре, щом искаш, приготви ги, ще отидем да ги занесем. След пет минути се връща с портмоне в ръцете.          - Мамо, ще му дам пет лева.          - Добре.          - Стигат ли, мамо?          - Колкото искаш, толкова му дай.          - Мамо, а колко парички му трябват, за да се излекува?          - Много, маме.          - Колко много?          -  Двадесет хиляди.          - Аз нямам толкова...     - Нищо. Когато много хора отделят по малко парички, ще се съберат достатъчно.          - Мога ли да му дам още?          - Колкото искаш, нали ти казах. След още пет минути идва и стиска в шепичка пари.         -  Колко са тези, мамо? Шепичката е пълна със стотинки.         - Не знам, маме, преброй ги.         - Няма да ги броя – и ги пуска в портмоненцето.         - Откъде ги взе, маме?         -  Ми това ми бяха всичките в касичката-звездичка. Пак изчезва нанякъде. След още десет минути се връща.         - Мамо, ще му дам дванайсет лева и деветнайсет стотинки.         -  Още ли намери, маме?       - Да, взех си тия от кутийката, дето си ги изработих при дядо, и се сетих, че имам и в другата касичка. Може ли да му ги дам всичките?         - Колкото искаш, маме, нали ти казах.         -  Отиваме ли?         - Отиваме, разбира се. Много се гордея с теб, маме.         - Защо?         - Защото се лиши от нещо свое, за да помогнеш на някой, който наистина има нужда. Поглежда ме с радост, но в очичките й има още нещо.         - Тъжно ми е, мамо.         - Защо ти е тъжно, миличка? Знам колко трудно, да не кажа невъзможно, се разделя със свои неща. Знам ли какво се върти в тази малка, все още седемгодишна главица... Но чувам:          - За Мишо ми е тъжно, мамо.         - Не е нужно – такива неща се случват на хората, но хубавото е, че има такива като теб, които искат да помагат...         -  А ти колко парички ще дадеш? Палим колата и отиваме в супермаркета, в който има кутия за дарения за Мишо. Мира си е приготвила портмоненцето, носи си го в дамската чантичка. Вади паричките и почва да мушка левчета и стотинки през тесния процеп.         - Ох, много е малка дупчицата, трябва стотинките да ги пускам по три... Но не се отказва. А след минута:         - Айде де, помогни ми. Няма да крия – мислех, че децата са егоцентрични. Така пише в дебелите книги. Мислех и че моето дете е стиснато – едно дете и внуче е вече толкова време, освен картинките, които рисува нарочно за подаръци, друго не помня да е подарявала на някого. В супермаркета си мислех, че трябва да я оставя да го направи сама, за да е по-истинско и пълно за нея. Накрая си мислех, че вероятно трябва отново да поговорим за това – да туширам евентуалното съжаление от даването... А тя направи всичко това като най-естественото нещо на света. Направи го и повече не го спомена. Е... имам проблем. Прекалено много мисля.


ПП. Друг път ще ви разкажа как хората могат заедно да правят чудеса. Могат. Все още.
А ето го и Мишо.
www.facebook.com/pages/%D0%94%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%BE/112914288795173