Отдавна сме подминали и последния квартал. Надпреварвам се с планинските завои и съм по-бърза от тях, но не и от града. Все още не мога да избягам от сметките, супермаркета, графика за следващата седмица (събота е!!!), тревогата дали горе ще е студено или топло и дали съм взела всичко необходимо със себе си... като че е въпрос на живот и смърт, а не просто една вечер в планината. И фактът, че в този момент сме само аз, ти, уютното бръмчене на автомобила и покоряващата грандиозност на Родопите, не променя нищо. Дори тогава, когато вече сме пристигнали. Оставяме колата в двора на стария детски лагер, в който ще нощуваме. Пауза за цигара (и не ми пука дали е хубав въздухът; умът ми е все още в града!) и тръгваме на разходка. Асфалтираният път се вие между безупречно зелени поляни, обсипани с художнически усет с невероятни цветя под кичести вековни борове с млади връхчета. Не мога да спра пороя от спомени от онзи лагер преди... помня ли вече колко време. И по-добре – осъзнавам, че те изпиват въздуха на града и той задъхано се начумерва. Сега е моментът! Криввам вляво по пътека сред поляните и хуквам. „Бягай, бягай – кънти в главата ми, – остави го назад, тук не може да те настигне, тук вече можеш да си само ти...” Когато дробът ми на пушач започва буйно да протестира, спирам. Поляна на полегат склон, избуяла почти до кръста ми. Всред младата зеленина – всякакви цветни петна, наоколо – тъмнозелени борови краски. Напред са се ширнали отсрещните хълмове, а над мен пухкави бели облаци играят на гоненица. Слънцето с досада изчаква възможност да се наслади на юлската гора. Тръшвам се в тревата, а някакво стръкче погъделичква носа ми. Мухи и пчели витаят наоколо, но нито една от тях не смята, че заслужавам особеното й внимание. Нещо сякаш се надига в главата ми. Навикналият ми на задачки ум се оказва безработен. Майчице, ами сега?!?! В разклатеното ми равновесие избухва революция, която продължава срамно кратко и в резултат в главата ми се възцарява наслада. Наслада от внезапно изригналото прозрение, че не се налага да правя нищо! Мога просто да стоя и да гледам. Да отворя очите си, за да може светлината и чистотата на цветовете да попият в мен, без да се блъскат в конските ми капаци. Да отворя ушите си, за да ме превземе оная тишина, пълна с жуженето на пчели, нежните птичи звуци, вятърното шумолене на цветята и мълчанието на дърветата. Да протегна ръка и да оставя нежността на тревите, крехката бодливост на новите борови връхчета и гъделичкането от крачетата на насекомите да покорят чувствителността ми. Да отпусна ума си и да открия в него толкова много забравени неща... Слънцето, което едва наднича в приземния ми офис, може да грее и през облаците. Тревата може да е влажна дори по обед, а цветята в неокосената ливада са силни в красотата си. Без климатик топлината и студът се редуват бързо и естествено. Една блузка на кръста е достатъчна, за да ме предпази от слънчевата криеница. Разораните от диви прасета поляни май са ми страшни, защото не знам какво да правя, ако срещна глиган, но, разбираш ли – още има животни, различни от кучета и котки; до вчера сякаш не знаех... Избягах от затвора, избягах!!!... Тъкмо си ме настигнал и сядаш до мен в тревата. Да, любов моя, колкото и да е чуден светът, колкото и да е хубаво да съм насаме със себе си, опиянена от своето малко бягство, нищо не е наистина пълно без теб... Не ме упреквай, че мълча, моля те. Искам да те заведа там, където съм в момента, но думите са се разтворили в погълналата ме тишина и се надявам да успееш и този път да намериш в очите ми мястото... Време е да се връщаме в лагера. Държа те за ръка и осъзнавам, че съм променена. Припомнила съм си колко простичък всъщност е животът. И как не ми е нужно нищо. Нищо, освен това, което сега е тук – в старата лагерна трапезария.   Една влюбена длан. Няколко приятелски усмивки. Телевизор „Електрон” с два леко размазани канала. Който дори и не гледаме. Стара, престара маса и няколко стола – същите, на които седях преди пет хиляди години. Няколко печени на жар картофа, месце на скара и филия хляб с лютеница. Стая с пет легла. Без джакузи. Дори без „лична” чешма. И две-три одеала, които да облекат през нощта една топла прегръдка. Върху стария дюшек на русенско легло. Събуждам се идиотски рано. Осъзнавам, че градът отново се опитва да превземе трона на ума ми. Не се давам лесно. Хотел с пет звезди? В него някой служебно ще е осигурил удобства за мен – поредният анонимен гост. Всичко ще е излъскано и дезинфекцирано, за да ме отърват от усещането, че на това място и преди мен са съществували хора. Защото никога не бива да мисля, че нещо е направено не специално за мен. Но дали ще има някой, който да завие точно моето оголяло рамо през нощта...   Не, не се давам. Не искам. Сгушвам се и дремвам още малко, а после вече нямам търпение да се избягам от всеки намек за цивилизация и да се върна във вчерашната гора. Нуждата е крещяща... А тази сутрин дори облаците са слезли в райското кътче. Обожавам мъглата. Мъглата, която пълни гърдите ми с небе. Която крие всяка моя следваща стъпка и ме кара да изпитвам сладостна тежест от очакването на изненадата. Мъглата, която за една крачка магически променя по няколко пъти облика на силуетите пред очите ми. И накрая ме оставя да я напусна така внезапно, както ме е прегърнала. Като да затвориш последната страница на любимата приказка. Като да те полее внезапна кофа студена вода. Точно преди да стигнем колата и да потеглим обратно... Тъжна съм, любов моя, знам че виждаш. Благодаря за топлата длан върху моята. Извини ме, че не мога да обясня. Всеки милиметър към града го приближава до мен с километри. И единствената причина да искам да се върна са две светещи очета, които вече тръпнат да гушнат мама. ...Сега, когато автомобилите пак препускат през главата ми, когато виждам слънцето предимно на картите в прогнозата за времето, когато единствените диви и живи цветя около мен са тези на десктопа ми, знам. Ще се върна.
      Пак.
      И пак.
И бавно и внимателно ще отпечатам юлската гора в споменика на сърцето си. После грижливо ще следя да не избледнее. За да не се окажа отново в затвора.  










   

Да, бягство от затвора е било... Изпълни си заканата. Бъди благословена, приятелко!

Чуден е тоя твоя край, Васко, чудеса прави и до ден днешен. Усмихнат да си и свободен, приятелю :)

Откога не съм била там - хвана ме носталгия, та чак ми се дорева.

Направо идвай, докато е топло и има мечки, да те заведа :)))

Прекрасно е, ronya, просто прекрасно... накра ме да го изживея,... да избягам и аз..

Трябва да бягаме чат-пат - щорите на офиса ми са точно като решетки, по цял ден гледам света раиран и някак отдалече... А не бива да го забравяме - прекрасен може да е :)))
Айде, хвърляй телефоните, слагай маратонките и хуквай и ти към себе си, не е страшно ;))