Мирчонка е на четири. Малката й пухкава ръчичка се е сгушила уютно в моята. Движим се бавно и на пресекулки. Сините й очички не смогват чак толкова бързо да попият всяка подробност наоколо и има нужда да поспира, за да разгледа и отсрещната страна на улицата. Свикнала съм на ритъма и съм включила отдавна на автопилот.
    Тъкмо е научила цифрите и знам, че сега светът за нея е съставен едва ли не от зелени колонки като в "Матрицата".
    - Мамо, колко е шест и две?
    Автомат съм.
    - Осем.
    Някаква напрегната тишина се блъсва в сетивата ми и докато я осъзная, малката ръчичка е спряла постъпателното си движение. Инерцията ме побутва още половин крачка напред, но инстинктът на майка ме връща. Докато се опитвам да вляза в ситуацията, Мира ме дръпва още две крачки назад. Пауза. Сърдит глас.
    - Не е осем!
    Ха сега!
    - Как да не е осем бе, мамо?! Виж сега...
    Стоп, машини! Чакай малко! Нещо не е в ред. В главата ми се чува "скръъъъъъц" и в последвалата тишина с мъка се ражда осъзнаването, че Мира изобщо няма представа от смятане.
    Ей сега я втасахме!
    Не рискувам да стрелям в тъмното.
    - Какво имаш предвид?
    - Ми виж - тук няма осем! - малката ръчичка ми сочи вратата, пред която всъщност стоим и на която се мъдри надпис "62".
    Лампичката в очите ми индикира изпълнена задача.
    - Това е шейсет и две.
    Доволните крачета продължават победния си ход. Пет възрастни крачки и автопилотът вече е пренастроен на новата вълна и ми дава възможност неангажирано да зяпам в пространството.
    - А шест и четири?
    - Шейсет и четири.
    - А шест и шест?
    - Шейсет и шест.
    Крачетата отново са спряли. Имат нужда от минута покой, за да остане малката главичка свободна за следващото предизвикателство.
    - Мамо, това е шейсет и осем, нали?
    Кимам одобрително, а в погледа й светва доволството на завоевател на Вселената.
    Следва онзи блок, който по неведоми причини е издигнат на платформа на височина метър и двайсет ей така - насред равната улица, отстрани на тротоара.
    Любимото й е, знам. Пускам автоматично ръчичката и проследявам по навик с половин око как се качва по стълбичките. Заела съм нужното място и поемам отдолу малката ръчичка, която се подава през ръба на платформата.
    Коленцата й са до раменете ми. Стиснала здраво дланта ми, Мира се движи с увереността на човек, победил най-страшните си кошмари.
    - Мамо, виж, аз съм великан и сега вече ти ще ме слушаш.
    Хе-хе, не на мене тия...
    - Ами, великан! Ти си джудже!
    - Великан съм, виж колко съм по-висока от тебе! А ти си по-малка и трябва да слушаш!
  - Висока, ама сега като слезеш... ще видиш, че си джудженце, и ти ще слушаш, хи-хи-хи...
    Междувременно сме стигнали до края на площадката. Ръчичката отскача от моята в синхрон с бърза стъпка навътре, към сигурността на платформата. Докато слиза, първо изопва вратле, после се надига на пръсти и когато стига пред мен, чак веждите й са се устремили нагоре и очичките й са се окръглили като палачинки. В тази устремена към небето поза и с усмивка на златна холивудска звезда опитва да излезе от ситуацията.
    - Ето, виж, великан съм!
   Нарочно прави театър. Шегува се. Усмихва ме. Погалвам рошавата главичка - така, изотгоре, и я заяждам.
    - Джудженце си-и-и-и...
    В погледа й за секунда виждам колко бързо и без съпротивление се движи мисълта й. Няма да се даде.
    Личицето грейва, пръстенцата се намушват удобно в дланта ми и от доволната благородна усмивка на човек, живеещ в пълна хармония със себе си и света, чувам:
    - Великан съм, мамо! Просто си сложих ФОРМАТА на джудже!
    Скръъъъъъъц...
    Тишина.
    Туш.
   

ето, на кого искаме да приличаме като пораснем!

назад във времето :))

кой твърдеше, че сме помъдрявали с времето?!?!
май наистина помъдрявяме, ама без "р"-то :)))))
шляпни на Мирището една целувка по грамаданската глава от мен ;)

Сигурно е бил някой белобрад старец :)
Ще пробвам с целувката, ама... не знам дали мога да се надигна толкова :)))

днес в каква форма е?
щото аз мисля да се направя на Снежната кралица и да ходя навън да правя снежни човечета...

днес е като малко мишленце, че е с болно ушенце - цял ден се чуди как да се сгуши и в шепите ми уютно да се смуши...
и ето, че формата на джудже й върши прекрасна работа ;)
Но ти се развихряй, приказна кралице, тя ще се радва, че едното й оченце винаги е втренчено навън :)))))

щото ходих без шапка и шалче,
а в събота си дойде малкото ми момченце,
дето учи за чичо доктор
и ми предписа капки за ухо,
после сготви бананов десерт от семейство Симпсън,
намаза го с мед
и - да де, сещаш се - сега ме боли само гърлото, щото днес пих газирано, а след малко ще изляза да газя снега с метлата, пардон - с танка, дето е паркиран под крушата.
И разтривка на крачетата или мушване в топла, та гореща вода с малко йодени капчици вътре.

малкото момченце под формата на чичо доктор :)
И да го слушаш, ей, че никога не можеш да си сигурна кой е по-голям :))))))

Принцове жабоци и великанки :)
Много снежни човеци ви желая и поздрави на снега !

Голяма умница ще се пръкне тази немирна Мирка!!! И на кой ли ще прилича така от рано одухотворена?! Ах, изумителна си Роня, върна ме в майчинските години, благодаря ти!!! :-) Прегръдка на Миронка :-)

честно казано, откакто видях великанка, всички принцеси изведнъж погрозняха - защо ли? ;)
Поздрави и на теб и снежни радости :)))

питаш ли ме, слънце, питаш ли ме? Това във великанските глави явно мнооооого ум се побира...
Ще я гушна от теб с малките си ръчички, а теб целувам, целувам...

тези наши малки, сладки великани!
Много хубав разказ! Поздрави!

извънземни.
Благодаря!
Усмихнат по великански да е денят ти :))))

ай...

ай, де... и аз така ;)