Неделята започна добре.
     С едно дъ-ъ-ълго майчино-дъщерско нагушване в леглото. С много "мамо, мамо...", с много "ах, тиии..." и с много "хи-хи-хи..." - ча-а-ак до разсънване.
     Дълъг, дълъг горещ душ с аромат на рози. Ей така се гони зимата отвътре.
     После - на разходка в снега. Поканиха ме, приех и... ето ме на път.
     Колко е бял снегът в планината! Откога не съм ходила нависоко... Да се чуди човек - все едно не живея в последната гънчица на величествената мантия на Родопите. Унесено-залисано задвижена напред-назад по утъпканите градски пъртини-коловози... задачи, ядове, грижи... и само тук-там между покривите на къщите се белват снежните планински извивки, ама кой ти вдига поглед нагоре - пързаля в краката, не е майтап, ще взема да се тръсна някъде, ще ме заболи...
     А тук, горе е... горе! Ширнала се оная ми ти родопска мъгла на пухкави синкави и бели къдели, разляла се под слънчевите върхове като океан между острови, ама не мокър и стъклен, а мек, мек. И плува по него погледът, и се гмурка в него душата, и скача като радостен делфин в ясното небе  да прескочи някой снежен остров, и пак потъва в памучните купища и не може да се нарадва и да избере къде е по-хубаво...
    А една топла мъжка ръка държи моята. Да не се изгубя съвсем. Да не се забравя, че нали съм тропическо животно, не разбирам от зима, току-виж съм се отплеснала по лъжовното слънце и съм останала заровена в облачно-снежните преспи чак до април...
    Колко отдавна не бях държала мъжка ръка просто така. Без да искам и да очаквам нищо. И без да искат и да очакват нищо от мен. Хубаво е. Топло е. Подсеща ширнатата ми душа, че домът й все пак е в едно малко, горещо, женско сърце. И че светът не е важен, ако не е пълен с хора. Ей такива хора - простичко устроени, с очи за мига и препускащ към радостта пулс.
    Вървим и мълчим. За какво да говорим? Виждам себе си, отразена в очите му. Не знам защо ме покани, интернет приятелче, но знам, че ако не беше, аз никога нямаше да съм тук...
    Странно ми е всеки път, щом срещна някого, с когото говоря на един език. С когото мога да си позволя да съм голата себе си, без да ме познава. Близост една такава... безпричинна, особена, лека.. И не е влюбване. И не е нужно. Просто така - топла уютност, дошла отникъде. Западът не може да го обясни. Будисткият Изток казва, че идва от приятности в минали животи... Ама къде тръгнах пак да скитам?! Я виж колко е крехък снегът... След ден-два няма да го има и аз няма да съм го живяла...
    Стъпвам по нежната неутъпкана белота и поглеждам зад себе си. Оставям следи, дори и да не искам. Мога да оставям дълбоки следи, скачащи следи, приплъзнати следи - каквито си пожелая. Винаги са с моя номер обувки. И винаги са хубави, просто защото не погазват някого.
    А снегът помни... Тук например се е разхождало куче и снегът ми разказва. И за мен ще разказва. И за огромните стъпки до моите. И за това малко местенце, където следите са застанали едни срещу други и са някак странно дълбоки...
    И нас ще запомни снегът. Докато го има.
    Колко време мина?
    Пътят наобратно е кратък.
    Грозен е градът. Сив. Захлупен и стряскащ.
    И просветлява в детските очички и звънва в една думичка: "Мамо-о-о-о-о...!"
    Правим си заедно кремче. С бисквитки и сладко от малини. Тя реди и украсява. И е толкова горда, че е голяма и е "домакиня"... Закъде бързаш, слънчице мамино?! Закъде...
   По-късно обаче бързам и аз. Естествено, че Сънчо не идва без приказка. Но бързам да се изнижа от спалнята й, че ранното ставане не й е много по вкуса. Връща ме. Искала да ми изпее песничка. Няма време сега, заспивай! Не, важна била. Мно-о-ого важна, мамо-о! Добре, хайде...
    "Мила моя мамо,
     сладка и добричка,
     как да кажа, мамо,
     колко те обичам..."
    Къде си се забързала, мамо?! Не ти понася добре градът! Тичай, тичай към детските ръчички...
    Толкова много подаръци получих днес от света! Какво повече мога да искам от един ден?!
    Сядам усмихната пред компютъра. Еминка е в скайпа. Как си, що си, казва, затъжила съм се за теб и нашите петъчни следработни кафета...
    Имахме си такава традиция - да изпратим последния работен ден по женски, над чаша кафе (аз чай, де, ама не е важно). Да отървем умовете си от натоварената седмица, да я изприкажем и да я пуснем да скита на воля в пространството. А после леки и свободни да се гмурнем в почивните дни.
    Позанемарили сме традицията напоследък. Липсва ни.
    Какви традиции, какви глупости?! Хайде да го направим утре, в понеделник. Всеки ден е подходящ за изхвърляне на боклука...
    "Ура! Щастлива съм!" - това изписва екранът пред мен. Щастлива?... Не ти, миличка, си щастлива, не ти! Щом мога с нещо толкова дребно да те накарам да сияеш, май аз съм щастливката!
    Благодаря ти! За обичта, за доверието да ме допуснеш толкова близо до себе си, че да мога да ти давам...
    Не ми се спи. Пърха ми под лъжичката и светът вече не ме побира. А е време...
    Последно надзъртане в блога. И виждам под моя публикация това:
    amenda - 31.01 21:21 - Пишеш толкова красиво и някак... чисто!!! Така ми стана светличко отвътре и хубавко... Допадна ми, благодаря ти :-)
    Ех, amenda, ех, непозната капчице моя последна, изтъркулила се в ъгълчето на окото ми! Аз, аз ти благодаря!!!...
    Едва понасям вече емоцията от всички дарове, които ми поднесохте вие - близки и далечни, познати и непознати мои съкровища. Всяко атомче в тялото ми е така заредено с щастие, че се чувствам като атомна бомба, която всеки момент би избухнала в радостна заря над света... Но не избухвам, естествено. А и не заспивам. Гледам в тъмното и не искам да затворя очи. Искам още малко да се порадвам на усещането, че съм будна, че съм жива, че съм обичана и полезна, че мога, мамка му, мога да правя света топъл и светъл, пък дори и само за няколко сърца и само за няколко мига. С какво съм го заслужила - не знам. Всъщност, не мисля, че изобщо го заслужавам. Вероятно е просто ден с късмет. И ако заспя - ще си отиде денят, а с него и всичко останало...
    Не устоявам.   
    Но се събуждам рано. Странно рано.
    По фибрите ми още тече високоволтова енергия. Избива в глуповата, неизтриваща се усмивка. Гледам в тъмното и мисля... не, не мисля. Чувствам. Огромна благодарност към всички ви. И към още толкова други. И знам, че вие също имате някого, на когото искате да благодарите. И на него искам да се поклоня - как бихте станали такива без него?!
    Как да ви покажа всичко това? Как да ви върна жеста?
    Знам, че най-добрата благодарност би била да ви поднеса без опаковка и панделка това, което чувствам сега - този дълъг, щастлив неделен ден, с цялата му белота и топлина, с цялата му любов и доверие, с всичките му трепетни електрически мигове... А не мога.
    Всъщност защо да не мога?!
    Ето, подарявам ви го! Заедно със себе си!




   

и точно това е думата... чисто.
Всъщност можеш, стори го

го направих - нали видя :) И на теб също ;)
Благодаря!
Щедър ден и за теб!!

И следите от стъпки по снега ,и факта, че снегът помни и топлината на мъжката длан. . .Много нежно пишеш , все едно съчиняваш в момента, на прима виста и не се налага да премисляш, защото думите ти носят послания красиви и искрящи като белотата на зимата. Най - много ме умили правенето на бисквитено малиновия разкош ... сега му е времето на песните и приказките, защото от вълшебния свят се излиза твърде бързо...
Браво градски умееш да боравиш с думите , магьосница си !

"Благодаря" е малко за хубавите ти думи...
Радвам се, че ти харесва моят подарък. Той е и за теб :) На прима виста е, наистина, само някои повторни думички смених, ама... не бях сигурна, че ще ти хареса толкова.
Искам да съм магьосница. Искам да мога да взема всичките топли искрици в себе си и да ги пръсна в зениците на всички - ама така да ги внижа в същността им, че никога повече да не могат да бъдат изтръгнати... Ако чуеш, че някъде има такова заклинание, веднага да ми се обадиш ;)

Имам много да ти напиша, ама ще е по късно, Роня. А сега само- целувки, целувки и още целувки мила моя. Направи ме да литна, наистина!!! Благодаря ти :-)

Не знам как да ти благодаря Роня!!! Ако знаеш колко щастлива ме направи, а колко хора нацелувах виртуално след про4етеното тук! Успя да "прекараш" като волтова дъга цялата тази обич която пърха в сърцето ти! А за красотата на описаната зима нямам думи- спря дъхът ми, и ме просълзи. Особено със следите в снега и малкото слънце в живота ти (и аз съм майка)... Бях дете когато се докоснах до зимата и точно в същата планина- Родопите! Полкон за таланта ти, мила, ти се фея, ръсиш като златен прашец усмивки. Обичам те :-)))

Чакай малко, че вече ми е неудобно...
Радвам се мнооооого, че ти е харесало. Исках да ти хареса.
Мисля си колко бързо се мултиплицира щастието... Казват, че лошите неща бързо идват. Сега за пръв път виждам обаче и колко бързо се разпространяват хубавите!! Наистина е като експлозия и... май ми свършиха думите :))))
Целуната да си, мила, завинаги :)))))))))))))))

То ще стане като в "ПРЕДАЙ НАТАТЪК" :-))))))

То винаги е "предай нататък", всичко, и хубавото, и лошото. Затова винаги мноооого внимавам :)))

http://picasaweb.google.com/GeApostolova/Hopeful#

Хубаво е :)))
Не спираш да разказваш ти по какъвто и да е начин... и не спирай!!! :)))))

А е толкова хубаво тук!

Ще започна да си го чета тези дни от началото ;)

Поздрави и хубави дни ти пожелавам! :)

Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят!

Чак сега, защото това е тайното ми скривалище ;)
Добре дошла в мойта кухничка с аромат на сладостна ванилия и леееко нагарчаща канела ;)
Благодаря ти за топлите думи!
Щедро и радостно да ти е!

Страхотно е!
И като те слушам - аз май наистина се вдетинявам ;)
Добър учител и на теб пожелавам :))))

namaste!

:))

светла си слънчице и чиста...
утютна. като женско сърце. или длан. знам ли ...

И ти благодаря! Разплака ме...
Искам да съм...