Хартиена държава сме ние, комшу, хартиена. Нищо в тая държава го няма, ако го няма на хартия. Даже и хората, джанъм. Ти ме знаеш Петко. Петко от Долно Нагорнище. Кога съм се раждал, майка ми забравила да ме пише у кметството. Кръстила ме у черквата – Петко ме кръстила, ама за официалното се сетила чак след месец. Кога се преместихме у Горно Надолнище пък, новите чиновници, кат ме преписвали, объркали датата, та ме писали с още един месец по-късно. Та дойде време и аз да си земам паспорта. Едвам го дочаках тоя рожден ден – на Петковден съм, оттам ми е името. Викам си – ей тва беше, сега си земам паспорта и бегам от тука, че не мога повече аз овце да паса и хляб с лук да обядвам. Така и така у казармата ме не щат, ще ходя в града, там да си търся късмета. Е добре, ама отивам аз за паспорт – не може, викат, не може. След два месеца ти е рождения ден, тогава ще дойдеш, сега години немаш. Как да немам, бе?! Ти ли знаеш по-добре от мене кога съм се родил?! Аз и работа вече си бех намерил у града – братовчед ми ме беше уредил у една фабрика и ме чакаха, хората, да почнем да работим. Квартира, вика, сега ти не требе – у нас ще спиш, имам една стаичка приземна, ще те приберем. Ама как да почна работа, като нямам паспорт? Виках, трещях, ама немаше как – то с държавата можеш ли наглава да излезеш?! Бих една телеграма на брат`чеда да не ме чака, а той като си дойде подир 2-3 недели, та му обясних. Разбран човек беше, не се разсърди, ама и работа в неговата фабрика така и не почнах. Взимам си след два месеца аз най-после паспорта. Гледам – писали ме Петьо! Как бре, джанъм, да съм Петьо? Аз цел живот съм си Петко, цело село ме знае – Петко Бабиния, кой и да питаш, ще ти каже… Не, викат, тука на документа пише Петьо, значи си Петьо. Гледам аз – още кога са ме писали, че ме има на тоя свят, разбрали-недоразбрали, ме писали Петьо. А майка ми и тя, милата, толкова е гледала, та така си ми е и прибрала акта за раждане, без да забележи. И така си и останах – Петьо, роден на четиринайсти декември... Как да е, викам си, нали съм жив и здрав, мани тея хартии, те ли ще ми кажат аз кой съм и що съм. Отидох си у града, намерих си с триста зора работа, мома си намерих – кротка, работна, с две думи – потръгна живота.  Решихме да се вземем, техните ми я дадоха, щеше и да теглим младоженски заем, та да си вземем апартаментче някъде. Ама булката като рекна – ще се венчаем, вика, аз невенчана при теб няма да дойда. Ем добре, викам й, то аз вече член на партията бех станал, щото иначе зор много беше, ама съм кръстен, викам й, ще се венчаем, мир да има и ти да си рахат. Добре, ама отивам си на село да взимам кръщелното – майка ми го загубила. Тук кръщелно, там кръщелно – няма го. Викам й – казвай в коя черква си ме кръстила, ще ходя там да го диря. Отивам си на Долно Нагорнище, попа вика – нема, чедо, нема. Огън я горя нашта черква, хартишка не остана. Със сѐ евангелията и требниците – всичко отиде. Ей на, вика, виж – само на едната стена са останали светците, другите сѐ черни са станали…

Ей, пусто да опустее – тия хартии цял живот… Така и така, разправям на булката аз, пак ще се кръщавам, няма накъде. Отивам кротко и послушно, взема ми попа акта за раждане и по едно време го слушам пее: „Кръщава се рабът божий Петьо…“ Викам:

        - Попе, стой! Не съм Петьо аз, Петко съм!

          - Как – вика, - чадо, тука пише Петьо!

           - Може да пише, джанъм, ама мен майка ми ме е кръстила Петко. Това „Петьо“ ония чиновниците са го измислили!
 - Не може – вика, - чадо, не може друго. Така ти е името тука – значи така ще е.

Та сега вече на всичките хартии, дето ги имам, съм все Петьо и все съм декември раждан. Децата ми и те – не са Петкови, а Петьови, като да не са мои. Седя си, комшу, понякога ей тъй, гледам си снимката на кетапа, гледам се в огледалото и се чудя – аз ли съм, не съм ли…

И то само това да беше…   Мина комунизма, дойде демокрацията. Един ден получавам писмо – от съдебен изпълнител. Поканвал ме да се изнесем доброволно от апартамента за не знам си колко си дни, щото иначе щели насила да ни изхвърлят. Като праснат с мокър парцал останах! Да се изнесем?! От нашия апартамент, дето тъкмо го бяхме изплатили с булката?! Добре, че ми е окумуш жената, та на другия ден – право при изпълнителя, да проверим какво става. И той казва – тоя апартамент, вика, сте го продали, и сега собственика иска вече да си влезе във владение. Как, джанъм, да сме го продали?! Ето, вика, имам договора, и ми тика под носа една хартия. Договор с моето име, с моето ЕГН, че даже и с подпис, че съм си бил продал апартамента на някой си Кольо Иванов. Разбираш ли, комшу, аз такъв Кольо Иванов не познавам! Видях го кой е чак на делото. Там, при изпълнителя още, жената първо изтръпна, после ме погледа изпод вежди две-три минути, ама като ми е видяла изгледа, бързо се е сетила, че гнилото не е от мен и го дадохме на съд тоя… Кольо Иванов. Влачихме се по едни дела, едни нерви бяха – да не ти разправям. И за всичко съдията гледа хартиите. Един път в очите не ме погледна. Три въпроса ме питаха и после един час зяпаха и се караха за разни документи – оня беше довлачил два чувала хартии, мен ми искаха два чувала... Прибирах се вкъщи и все на акъла ми беше – сега тоя апартамент моят ли е, или не е моят?! И как, джанъм, да не е, като аз от залъка съм делял, да го имам, от 20 години все тука съм живял, ей с тия ръце съм го нареждал… Ама айде – накрая и тая мина, па и с парите, дето ги взехме от делото, ремонтирахме малко, че то беше едно остаряло вече, та децата ги беше срам да си канят приятели на гости… И сега, комшу, съм тръгнал документи пак да събирам. Ей на – дойде време да се пенсионирам. Като си броя годините и стажа – точките съм ги събрал вече, че и отгоре. На сто места съм работил – и първа категория, и втора, и трета… Ама като тръгнах да събирам документи – на половината фирми са ме писали не както трябва. Къде друга категория, къде на половин ден, къде фирмите ги няма вече и не знам къде да търся да си ми дадат документите… Не им разбирам аз много, комшу, изобщо не им разбирам на тия нови закони и пенсии. Ама така, както ми казаха – каквото са ми писали на хартията – това се признава. Пък аз колко съм работил – не е важно. И сега, ако не мога да си събера всичките хартии, ще работя, докато стана за памперси. Пък и, честно да ти кажа, и да ги събера – както са ме писали едно към гьотере, пак може до памперси да блъскам. Айде, комшу, ще тръгвам аз вече, че много обикаляне ме чака, а само днес ми дадоха отпуска. Неплатена. То и на тая фирма са ме писали на четири часа, а работя по десет. И платена отпуска уж имам по закон и по документи, ама като не работя – не плащат. Ама няма оправяне – щом на хартията пише едно, иди обяснявай, че е друго.




 

в коя страна може да има такива перипетии и ходене по мъките. И ако не е превод, сега знам – в една страна в края на Европата.Така наречена ‘Страната на мечтите” – защото всеки мечтае да е напусне! А децата й, на въпроса –какъв искаш да станеш като пораснеш?- отговарят – чужденец! Поздрави!

дали ще се получи, ако станем чужденци в собствената си държава? Дали това ще направи България чужбина - ама от хубавата?
...Ем, помечтах си, а сега - обратно в кашата.
Поздрави!